Когато живея с отворени очи…

Виждам живота. И себе си. Усещам ароматите му, вкуса му, който се променя всеки ден. На ден по повече от веднъж. Солен. После шоколадов. Горчив и кисел…

Вдишвам с кожата си болките от всички удари, нежните докосвания, прегръдките. Всичко.

Когато живея с отворени очи, виждам знаците. А знаците ми показват всяка минута, че животът не ми е даден по право. Тази истина ме удря в лицето, когато виждам мъж, който много бавно и много мъчително пресича улицата. Изминава някакви си 20 метра дълго. Подпрян е на две патерици, но и с четирите си крака, всяка крачка е борба. И страдание. Казват го очите му, които гледат земята. И под нея.
Две колони автомобили стоят търпеливо и чакат мъжа. И броят крачките му. Аз също ги броя. Не се чуват клаксони, никой не подвиква. Чува се само страхът. Затова секунди след като мъжът вече е до тротоара, автомобилите стоят. И светът въздиша. И може би крещи (аз крещя): „Аз имам крака! Имам крака! И мога да тичам”!

Няколко мои крачки по-късно пътя ми пресича друг мъж, който седи на пейката на автобусна спирка. И гледа в земята. Дълбоко в нея. Или спи. Иска ми се да спи, докато чака автобуса си. Подпрял е с две ръце главата си. И мирише на старост и тъга. Но това, което ме поразява, са обувките му – зашити отпред на пръстите със сезал. От същото са и връзките му.

Нямам време да се съвзема от гледката, когато покрай мен преминава катафалка. От това, което е в нея, ми е ясно къде отива. И пак крещя вътре в себе си. Имам обувки! Достатъчно и не ми се налага да ги шия. След десетата поправка си купувам нови. Жива съм!

Животът не ми е даден по право, просто така, за да го разпилея. Не съм го намерила на улицата. Затова продължавам да вървя, но с отворени очи. Храстът покрай който всеки ден минавам, е цъфнал. А аз не съм разбрала. Липата ухае. Тя със сигурност и вчера е ухаела така, не може да е цъфнала през нощта. А аз не съм разбрала. Не съм видяла, не съм чула. Разминала съм се, подминала съм, пропуснала съм…

Когато живея с отворени очи, е отворено и сърцето ми. Или е обратното. Може би първо е сърцето. Не знам. Не мога да реша точно сега, а и нямам желание да решавам загадки. Нямам време.

Предпочитам да слушам. Сърцето ми чува ритъма на живота. Моя собствен ритъм също. И става някак различно. Клишетата придобиват смисъл. Започва вътре в мен, където животът наистина е борба. Но след борбата става топло и сърцето ми откликва бързо. След това очите ми започват да различават чудесата.

Защото живея с отворени очи. И гледката придобива смисъл.

Сашка Александрова

Вижте още:

Реклама